История
На Балканския полуостров християнството проникнало още от апостолско време. Заслуга за това имал главно св. апостол Павел.
След образуването на Българската държава /681 г./ християнството продължило да се утвърждава сред местното население. За това допринасяли връзките на България с Византия, също употребата на гръцкия език у нас, размяната на пленници и др.
Мотивиран от вътрешни причини (преди всичко обединяването на славяни и българи) и от външни (главно признаването на България от другите европейски християнски държави) и от лична убеденост в правотата на християнството, българският княз Борис (852-889) в 864 г. приел християнската вяра от Византия. Веднага се пристъпило към покръстване на целия народ.
С този исторически акт се поставило ново начало в историята на българския народ. Княз Борис положил върховни усилия за утвърждаване на християнството в пределите на България. Нещо повече - той се домогвал не само до автономия на Българската църква, но дори до автокефалия, макар да знаел, че няма да получи такава. Като изключителен дипломат, с цел постигане независимост на Българската църква, той водил преговори с двата утвърдени тогава културни и църковни центрове - Рим и Константинопол. Крайният резултат бил - на 4 март 870 г. приключващият тогава църковен събор в Константинопол с участието и на римски представители тържествено признал Българската църква за автономна, в състава на източните църкви на осмо по ред място.
От начало Българската църква била автономна архиепископия под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, от която получила първия си архиепископ на име Йосиф; получила също свещеници, дякони и ръкописни богослужебни книги.
Няколко години по-късно (886 г.) най-изтъкнатите ученици на светите братя Кирил и Методий - създателите на славянската азбука и писменост - намерили радушен прием в пределите на България. Те поставили началото на двата църковно-книжовни центъра Преслав и Охрид, които за сравнително кратко време развили богата духовно-просветна дейност, влязла в историята ни като “Златен век” на българската литература. В резултат на тази дейност на събора в Преслав (893 г.) българският език бил приет за официален език на църквата и държавата.
Мечтата на княз Борис за автокефалия постигнал неговият син Симеон (893-927). През 927 г. Българската църква получила автокефалия и патриаршеско достойнство.
През втората половина на Х в. по военно-политически причини резиденцията на българския патриарх се местила последователно от столицата Преслав в Дръстър, Триадица (дн. София), Воден, Мъглен, Преспа и накрая в Охрид.
През време на византийското владичество (1018-1186) Българската църква запазила автокефалията си, но не като патриаршия, а като архиепископия. Като такава просъществувала до 1767 г., когато била унищожена от Константинополската патриаршия.
Успешното въстание на братята Петър и Асен през 1185-1186 г. довело до началото на Второто българско царство със столица Търново.
Търсейки приемственост между църковните центрове в Преслав и Охрид, клирици и миряни, ръководени и от политически съображения се домогвали до възстановяване на Българската патриаршия. Отначало била учредена самостоятелна архиепископия с център Търново. По-късно, на православния църковен събор в град Лампсак, Мала Азия, в 1235 г. било възстановено патриаршеското достойнство на Българската църква.
През Второто българско царство църквата изпълнила достойно своето назначение: продължила църковно-просветното дело на Охридската и Преславската книжовни школи, изявено в Търновската книжовна школа. Нейни главни представители били преподобни Теодосий Търновски (+ 1362 г.) и неговият ученик Евтимий (+ 1404 г.), патриарх Търновски; значителни успехи били постигнати и в областта на архитектурата и живописта.
След падането на Търново под османска власт (1393 г.) и заточението на патриарх Евтимий Българската църква з агубила автокефалията си и преминала в диоцеза на Константинополската патриаршия. Другият български църковно-просветен център - Охрид, както вече беше отбелязано, просъществувал до1767 г., оставайки през цялото време твърда опора на вярата, благочестието и народностното съзнание.
През време на почти петвековното османско владичество (1393-1878) Българската църква не е съществувала като официална институция. Въпреки това чрез оцелелите от разрушение храмове и главно чрез многобройните манастири, осеяли цялата българска земя, православната вяра продължавала да оказва своето благотворно влияние както върху християнското, така и върху народностното съзнание на лишения от свобода български народ. Манастирите били неугасващите духовни светилници, които укрепвали верското и родолюбиво чувство. Тук се открояват особено ярко Зографският и Хилендарският манастири на Атон, Рилският, Троянският, Дряновският, Черепишкият, Гложенският, Драгалевският и много други.
Все през време на османското владичество православният български народ дал много мъченици за вяра и род. Между тях особено ярко се открояват св. Георги Кратовски (+ 1515 г.), св. Николай Софийски (+ 1555 г.), епископ Висарион Смоленски (+ 1670 г.), св. Дамаскин Габровски (+ 1771 г.), св. Злата Мъгленска (+ 1795 г.), св. Онуфрий Габровски (+ 1818 г.) и много други, имената на които са известни само на Всевишния.
При много от българските манастири били открити килийни училища, каквито имало също в редица будни български селища като Трявна, Враца, Габрово, София, Пловдив, Самоков, Калофер и др.
В редица манастири наред с религиозната просвета се развивала и патриотична дейност, чиято цел била освобождаването от османското политическо владичество. В това отношение допринесли много канонизираните по-късно от Българската църква за светии Паисий Хилендарски /1722-1773/ с неговата “История славянобългарска” и епископ Софроний Врачански /1739-1813/ и др. Както те, така и редица други пламенни религиозно-просветни дейци се стремели да допринесат за политическата свобода, която е гаранция за пълна и цялостна изява на отделната личност и на държавата като цяло.
Крайният резултат от продължилата десетилетия църковно-народна борба с нейната национално-политическа насоченост бил учредяването на Българската екзархия в 1870 г. и освобождаването на българския народ от османското иго през 1877-1878 г.
Българската екзархия се оказала оня църковно-политически фокус, който сублимирал квинтесенцията на религиозното и народностното у изстрадалия български етнос и му вдъхнал сила и смелост в домогванията за национална свобода. В това отношение ролята на Екзархията е всепризната и по достойнство оценена.
Освен православните християни в България, които са около 85% от вярващите, има също инославни /арменци, католици, протестанти с много техни разновидности/, иноверни /юдеи и мюсюлмани/, има и други религиозни общности /спиритисти, дъновисти, теософи/, а в последно време - бахаи, кришнаисти, сциентолози и др.
Заслужава да се отбележи безспорния факт, че както в миналото, така и днес различните религиозни общности у нас - християнски и нехристиянски - съжителстват сравнително мирно помежду си, без да се стига до религиозна конфронтация и неприязън. Това не значи, че православните, които са традиционното и най-масово вероизповедание, правят компромис с вярата си. Не, те допускат всеки да приеме и изповядва своя вяра, но когато това се прави за сметка на тяхната вероизповед и се оскърбява вярата им, те реагират по съответния начин, без с това да накърняват религиозните чувства на когото и да било.
Не може да се отмине и друг безспорно важен исторически факт, свързан със съдбата на евреите в България през време на Втората световна война. По този въпрос е писано много. В последно време той отново се експлоатира. Истината е, че факторите довели до запазването на българските евреи от депортиране в лагерите на смъртта са различни и в различна степен важни. Тук следва по достойнство да се отбележи, че Българската православна църква в лицето на нейни изтъкнати висши духовници като Софийския митрополит Стефан, Видинския митрополит Неофит, Пловдивския митрополит Кирил и други е допринесла за запазването на евреите. Това тя е сторила по чисто хуманни християнски подбуди.
Тук трябва да се каже нещо и по въпроса за Икуменическото движение - тема, по която в последно време у нас много се спекулира. Българската православна църква чрез свои йерарси и богослови е участвала активно в редица икуменически прояви още от 20-те години на ХХ век.Тук следва да се отбележат имената на Софийския митрополит (по-късно екзарх Български) Стефан, Врачанския митрополит Паисий и особено на проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков - най-известният български икуменист. Те са участвали в работата на Световния съюз за международно приятелство чрез църквите, във Вяра и живот и във Вяра и църковно устройство.
На Третата асамблея на Световния съвет на църквите (ССЦ) в Индия през 1961 г. Българската православна църква беше приета за член на ССЦ. Тя вземаше активно участие в многостранната му дейност. В продължение на много години проф. д-р Тодор Събев беше зам.-генерален секретар на ССЦ. През последните години ситуацията се промени: във върховната църковна управа взеха надмощие антиикуменически настроени лица. В резултат на това се стигна до решение Българската православна църква да напусне ССЦ, което и стана през 1998 г. Времето ще покаже дали това решение е правилно.
Не може да се отмине един доста печален факт в живота на Българската православна църква в най-ново време. В началото на 90-те години на века под политическо влияние някои митрополити прекъснаха каноническата си връзка със Светия Синод и създадоха нов Синод, ръкоположиха епископи и свещеници и изградиха своя администрация. Мотивът беше, че Българският патриарх Максим е неканонично избран. Стигна се до разкол, който днес макар и в позатихнала форма продължава. Това се отрази неблагоприятно на църковния живот и улесни инвазията на различни християнски и нехристиянски религиозни движения. Днес разколниците представляват около 2 % от духовенството и вярващите, а останалите над 83 % духовници и вярващи са в лоното на Майката Църква.
В последно време се създаде и старостилно движение във връзка с църковния календар, което допълнително затруднява мисията на Православната църква в България.
Православните християни са убедени, че в крайна сметка истината ще възтържествува.
Днес Българската православна църква има около 6 милиона членове в пределите на България, разделени в 11 епархии с около 2600 енории. Има и две задгранични епархии: Западно- и Средноевропейска с център Берлин и Американоавстралийска с център Ню Йорк.
Синодалното издателство издава вестник Църковен вестник и списание Духовна култура. Издава също религиозно-просветна и богослужебна литература. Отпечатва всяка година стенен и джобен календар.
Има две духовни семинарии - в София и в Пловдив, два богословски факултета - в София и Велико Търново и богословска катедра в Шумен. Семинариите и факултетите подготвят свещено- и църковнослужители. Факултетите подготвят още преподаватели за духовните училища, научни работници и учители по религия в средните училища, гдето този предмет е все още свободноизбираем. Православният богословски факултет във Велико Търново има три специалности: богословие, иконография и /в процес на доустройване/ социална дейност.
Univ.-Prof. Dr. Totjo KOEV